Месец Юли, 2003г, Ямбол - града на изгубените мечти ... Град, населен с хора, които просто няма къде да отидат, или са там по принуда ... т.е. по работа.
Тъкмо бях продал първия си личен автомобил - Ford Escort '89, междинния модел. Единственото хубаво нещо в колата беше еко-мотора. А да, и цвета - бордо металик ... Два месеца минаха в търсене на подходящата за дълъг път кола, която да не е много тривиална или досадна откъм поддръжка. Късмета все ми убягваше, докато един ден ...
Петък, някъде в края на Октомври, слънчев и приятен ден. С мой добър приятел се мотаем по улиците, и минаваме край поредната авто-къща. Хвърлих бърз поглед към редиците прашни коли, и продължих напред. Три крачки по-късно обаче замръзнах, и се върнах бавно назад - нещо ми беше хванало крайчеца на вниманието. И да ... на третия ред, измежду невзрачни немски и френски коли, се подаваше единия ъгъл на нещо брутално, нещо хищно. Влязох в авто-къщата и бавно се доближих, за да видя агресивната предница на ужасно червената Алфа 155. Огледах я с някакъв странен гъдел под езика, и поисках ключовете от пазача. От този момент нататък нямам спомен как съм влязъл в колата, какво съм гледал вътре ... помня само, че като се хванах за волана вече знаех, че това е моята кола.
След три-четири дена вече държах документите и ключовете и с блеснал поглед отпраших към КАТ за временна регистрация.
Знам, че цялата тази история звучи детски и несериозно. Но също така знам защо казват, че Алфа Ромео се купува със сърцето, а не с разума...
Тъкмо бях продал първия си личен автомобил - Ford Escort '89, междинния модел. Единственото хубаво нещо в колата беше еко-мотора. А да, и цвета - бордо металик ... Два месеца минаха в търсене на подходящата за дълъг път кола, която да не е много тривиална или досадна откъм поддръжка. Късмета все ми убягваше, докато един ден ...
Петък, някъде в края на Октомври, слънчев и приятен ден. С мой добър приятел се мотаем по улиците, и минаваме край поредната авто-къща. Хвърлих бърз поглед към редиците прашни коли, и продължих напред. Три крачки по-късно обаче замръзнах, и се върнах бавно назад - нещо ми беше хванало крайчеца на вниманието. И да ... на третия ред, измежду невзрачни немски и френски коли, се подаваше единия ъгъл на нещо брутално, нещо хищно. Влязох в авто-къщата и бавно се доближих, за да видя агресивната предница на ужасно червената Алфа 155. Огледах я с някакъв странен гъдел под езика, и поисках ключовете от пазача. От този момент нататък нямам спомен как съм влязъл в колата, какво съм гледал вътре ... помня само, че като се хванах за волана вече знаех, че това е моята кола.
След три-четири дена вече държах документите и ключовете и с блеснал поглед отпраших към КАТ за временна регистрация.
Знам, че цялата тази история звучи детски и несериозно. Но също така знам защо казват, че Алфа Ромео се купува със сърцето, а не с разума...